Четирима от нас решихме да се вклюим и да изпълним тази мисия, ето историите ни:

Весела Петрова:

Бях питала една моя по-възрастна съседка (с която сме близки) дали се нуждае от нещо и когато отказа, просто за да я развеселя, тъй като преминаваше през тежки моменти, и приготвих палачинки с шоколад (тъй като никога не е пробвала през живота си, доколкото ми каза) и и взех други сладки и снакс. Говорихме си дълго този ден и споделяше истории от миналото си. Зашеметяващо е колко развлекателно може да разказва. Струваше си да и видя усмивката и да и покажа, че съм загрижена за нея.

Относно другата снимка бях взела от магазина нещата, за които един човек на улицата ме помоли. Нямам дълга история, тъй като просто бях навън и търсих някой, който се нуждае от помощ, та му направих услугата да отида вместо него.

Любомир Янчев:

Много стари хора има вече тук. Като бях малък не си давах сметка, че във входа ми почти няма деца. Повечето съседи са възрастни, хора живели през време, за което само съм чувал от техните разкази. Онзи ден се заговорих с една от въпросните възрастни съседки. Тази женица съм я срещал многократно, когато излизам за училище, когато се прибирам или когато отивам до магазина. Не я познавам добре, но тя винаги ми се усмихва и се радва да ме види. Дори само за едно просто "Здрасти. " или "Как си?" винаги съм се спирал да я поздравя. Жената си гледа градинка зад блока, храни котките, справя се с повечето ежедневни грижи сама. Изглежда колкото по-голям ставаш, толкова повече опростява битието. Същевременно, аз съм в процес на порастване и моето става все по-оживено и заето. Дори така, нищо не пречи на човек да се поспре и да попита съседът си как е. Човешко е, добро е, трябва да се прави - нали така?

Петър Божилов:

Скоро срещнах една моя възрастна съседка и я питах дали има нужда от нещо, като лекарства и прочие, тя с усмивка ми отвърна, че има всичко и няма нужда от нищо за моемнта, заприказвахме се и говорихме около 20минути за това дали всичко е наред и дали наистина има всичко, от което има нужда. Нея не я виждам често, но всеки път, когато я засека във входа или на паркинга и помагам с каквото мога. Дали ще е с торби или багаж, няма значение. Винаги е усмихната и винаги много ми благодари и се притеснява,да ме товарила.

Стела Ковачева:

Редовно виждам един мой съсед с диагноза шизофрения. Често му купувам кафе и го пием заедно. Той ми говори каквото си решии каквото си поиска, а аз в повечето случаи просто го слушам и му давам спрепоръки за нещата, които го затрудняват.